Измамната власт на списъците
Александър МАРИНОВ
От началото на прехода българското общество попадна под властта на описи, формирани неразбираемо от кого, само че трансформирали се в мощно политическо и икономическо оръжие, прокарващо избрани групови ползи.
В началото на 90-те описите бяха свързани с „ тъмното ” минало на едни или други хора по времето на миналата система. По предписание тези компромати изтичаха импровизирано (а постоянно и противозаконно) от държавни органи и институции. В началото на работата на Седмото Велико Народно заседание гръмна лист с депутати (изключително от опозицията и то от старите партии), сътрудничели с Държавна сигурност. След това се появи „ оня лист ”, разкрил имена на офицери и сътрудници на българското разузнаване. По-късно бе формиран „ поменикът ” на така наречен кредитни милионери. Популярният мотив бе, че жителите „ имат право да знаят ”, само че в множеството случаи тези описи
предлагаха единствено част от истината,
умишлено скривайки мнозина от заслужаващите гласност герои. Основният проблем идваше от това, че най-важното – какви са били делата на този или оня, бе сменено от извадения от подтекста факт на наличие в един или различен лист.
С течение на времето резултатът от публикуването на компромати от предишното спадна, само че властта на описите остана и се трансформира. В крайник с повея на времето те се трансфораха в оръжие на пиара и политическата реклама, привличайки вниманието на обществото към впечатляващи достолепия на едни или други лица, отразени в техните автобиографии (сиви-та). Например, кои влиятелни задгранични висши учебни заведения са приключили, в кои реномирани (западноевропейски или американски) банки и корпорации са работили, и така нататък В началото този метод даваше резултат – поклонението пред победилата система бе мощно и доста хора смятаха, че в случай че нещо или някой идва „ оттова ”, няма по какъв начин да не е от най-висше качество.
Първото огромно отчаяние
пристигна откакто Симеон Сакскобургготски докара и назначи в своето държавно управление орляка от така наречен юпита – всички с блестящи университетски дипломи и впечатляващи кариери във реномирани банки и корпорации. Още тогава някои обърнаха внимание на странното събитие, че тези млади мъже и дами зарязват високи приходи и очертаващи се атрактивни кариерни вероятности, с цел да се върнат в родината, само че не с цел да вършат бизнес и да печелят, а с цел да заемат непретенциозно платени висши политически позиции в изпълнителната и законодателната власт. По-нататъшният ход на събитията сподели, че съмнението е било напълно основателно, макар че българските правоохранителни органи по този начин и не можаха (или не пожелаха) да внесат изясненост по редица скандални случаи на осребряване на властта точно от тази „ златна юноша ”.
Докато обществото се занимаваше с въпроса дали, кой и какъв брой е завлякъл под прикрието на впечатляващата си автобиография, на назад във времето остана една друга, може би даже по-важна тематика. Би било погрешно всеки младеж с положително обучение и професионални триумфи на Запад, поискал да се върне и да работи в България, да бъде подозиран в желание за користна корист с възможната си нова позиция тук. Всички познаваме редица позитивни примери; те биха били доста повече, в случай че страната ни имаше цялостна и поредна политика за създаване и поддържане на трайни връзки с българите зад граница.
Но даже един добре просветен млад експерт да има най-благородни планове да се върне, с цел да работи в и за страната си, това не е задоволително, когато става дума за основни позиции в общественото ръководство. Успешното начало на кариерата във финансова институция или бизнес конструкция не подсигурява, че човек е квалифициран и има уменията, опита и житейската философия да работи за страната.
Отново ще се върна на образеца с „ царските юпита ”. Тяхната стремителна, само че къса кариера в изпълнителната и законодателната власт илюстрира образно всички тежки
пороци на философията на мениджъризма,
т.е. на дословното преместване на практиките на бизнеса в общественото ръководство и политиката. Както проличава към днешната дата, най-малко от тези, които демонстрират обществена интензивност, с единични изключения те не са извлекли никакви поучения от възхода и залеза си. Няма по-добра илюстрация от „ програмните планове ” на несъстоялия се кандидат-премиер на партия „ ИТН ” Николай Василев. След всичко което се случи и което бе подложено на изчерпателен разбор от разнообразни идейно-политически и научни вероятности, Василев ни предложи „ още веднъж от същото ”, което не работеше тогава и още по-малко би работило в България през днешния ден.
Но има редица образци, че надалеч не всички млади българи, образовани и съумели на Запад, са от породата на неолибералните „ ястреби ” (както самичък се дефинира Николай Василев). Можем да ги открием освен в състава на служебното държавно управление, където Кирил Петков, Асен Василев и Атанас Пеканов споделят напълно друга управническа философия и чудесно се схващат с сътрудниците си с локален „ бекграунд ”. Дори в листата на кандидат-министрите на Има Такъв Народ виждаме човек като Любомир Дацов, който постоянно се отличавал с рационален баланс сред новаторски хрумвания и управнически натурализъм. Но след присъединяване си в държавните квоти на Национална движение „Симеон Втори" Дацов мина дълъг на практика и експертен път и явно е съумял да го осмисли съществено, запазвайки професионалните и политическите си правила.
Следователно,
същинският аршин не е какво написа в автобиографията,
а по какъв начин триумфите на хартия се съотнасят с действителните на практика достижения и способността да се приспособяват те към спецификата на държавното ръководство и служенето на обществото.
Тъй като стана дума за „ листата на Слави ”, няма по какъв начин да пренебрегнем изложената нагоре логичност. Нека се абстрахираме от „ анти-политическия ” метод на неговото обявяване, който за малко да взриви опциите за обикновен разговор сред евентуалните сътрудници в едно бъдещо ръководство. В нашия подтекст този лист се набива на очи с това, че е формиран и показан, с цел да впечатли с екстрите в биографиите и на тази основа да се хареса (в България и навън). Но като изключим трима души с някакъв опит в общественото ръководство, останалите до момента не са имали никакъв досег до управлението на страната и обвързваните с него компликации. Няма достоверни причини, че биха се справили с такова предизвикателство, и то на най-отговорните позиции. Сравнението с „ калинките ” на Борисов е показателно, само че не дава сходни гаранции.
Преодоляването на простотията и незнанието,
едни от най-противните белези на държавно-политическия хайлайф през последните 10 години, не може да се случи на хартия, тъй като вземат решения и ръководят хората, а не описите. Ограничаването на критериите за асортимент до ефектни сиви-та може да има двоен отрицателен резултат – освен да подкопае успеваемостта на едно бъдещо държавно управление и да излъже публичните очаквания. за смяна, само че и да опропасти перспективни младежи, които другояче биха могли да имат положително професионално и личностно бъдеще. Да не приказваме за насаждането на отрицателни настройки към българите зад граница, които би трябвало да се стремим да притеглим към решаването на проблемите на нашето общество. Но постовете и властовите привилегии надали са оптималният тласък за най-хубавите от тях.
От началото на прехода българското общество попадна под властта на описи, формирани неразбираемо от кого, само че трансформирали се в мощно политическо и икономическо оръжие, прокарващо избрани групови ползи.
В началото на 90-те описите бяха свързани с „ тъмното ” минало на едни или други хора по времето на миналата система. По предписание тези компромати изтичаха импровизирано (а постоянно и противозаконно) от държавни органи и институции. В началото на работата на Седмото Велико Народно заседание гръмна лист с депутати (изключително от опозицията и то от старите партии), сътрудничели с Държавна сигурност. След това се появи „ оня лист ”, разкрил имена на офицери и сътрудници на българското разузнаване. По-късно бе формиран „ поменикът ” на така наречен кредитни милионери. Популярният мотив бе, че жителите „ имат право да знаят ”, само че в множеството случаи тези описи
предлагаха единствено част от истината,
умишлено скривайки мнозина от заслужаващите гласност герои. Основният проблем идваше от това, че най-важното – какви са били делата на този или оня, бе сменено от извадения от подтекста факт на наличие в един или различен лист.
С течение на времето резултатът от публикуването на компромати от предишното спадна, само че властта на описите остана и се трансформира. В крайник с повея на времето те се трансфораха в оръжие на пиара и политическата реклама, привличайки вниманието на обществото към впечатляващи достолепия на едни или други лица, отразени в техните автобиографии (сиви-та). Например, кои влиятелни задгранични висши учебни заведения са приключили, в кои реномирани (западноевропейски или американски) банки и корпорации са работили, и така нататък В началото този метод даваше резултат – поклонението пред победилата система бе мощно и доста хора смятаха, че в случай че нещо или някой идва „ оттова ”, няма по какъв начин да не е от най-висше качество.
Първото огромно отчаяние
пристигна откакто Симеон Сакскобургготски докара и назначи в своето държавно управление орляка от така наречен юпита – всички с блестящи университетски дипломи и впечатляващи кариери във реномирани банки и корпорации. Още тогава някои обърнаха внимание на странното събитие, че тези млади мъже и дами зарязват високи приходи и очертаващи се атрактивни кариерни вероятности, с цел да се върнат в родината, само че не с цел да вършат бизнес и да печелят, а с цел да заемат непретенциозно платени висши политически позиции в изпълнителната и законодателната власт. По-нататъшният ход на събитията сподели, че съмнението е било напълно основателно, макар че българските правоохранителни органи по този начин и не можаха (или не пожелаха) да внесат изясненост по редица скандални случаи на осребряване на властта точно от тази „ златна юноша ”.
Докато обществото се занимаваше с въпроса дали, кой и какъв брой е завлякъл под прикрието на впечатляващата си автобиография, на назад във времето остана една друга, може би даже по-важна тематика. Би било погрешно всеки младеж с положително обучение и професионални триумфи на Запад, поискал да се върне и да работи в България, да бъде подозиран в желание за користна корист с възможната си нова позиция тук. Всички познаваме редица позитивни примери; те биха били доста повече, в случай че страната ни имаше цялостна и поредна политика за създаване и поддържане на трайни връзки с българите зад граница.
Но даже един добре просветен млад експерт да има най-благородни планове да се върне, с цел да работи в и за страната си, това не е задоволително, когато става дума за основни позиции в общественото ръководство. Успешното начало на кариерата във финансова институция или бизнес конструкция не подсигурява, че човек е квалифициран и има уменията, опита и житейската философия да работи за страната.
Отново ще се върна на образеца с „ царските юпита ”. Тяхната стремителна, само че къса кариера в изпълнителната и законодателната власт илюстрира образно всички тежки
пороци на философията на мениджъризма,
т.е. на дословното преместване на практиките на бизнеса в общественото ръководство и политиката. Както проличава към днешната дата, най-малко от тези, които демонстрират обществена интензивност, с единични изключения те не са извлекли никакви поучения от възхода и залеза си. Няма по-добра илюстрация от „ програмните планове ” на несъстоялия се кандидат-премиер на партия „ ИТН ” Николай Василев. След всичко което се случи и което бе подложено на изчерпателен разбор от разнообразни идейно-политически и научни вероятности, Василев ни предложи „ още веднъж от същото ”, което не работеше тогава и още по-малко би работило в България през днешния ден.
Но има редица образци, че надалеч не всички млади българи, образовани и съумели на Запад, са от породата на неолибералните „ ястреби ” (както самичък се дефинира Николай Василев). Можем да ги открием освен в състава на служебното държавно управление, където Кирил Петков, Асен Василев и Атанас Пеканов споделят напълно друга управническа философия и чудесно се схващат с сътрудниците си с локален „ бекграунд ”. Дори в листата на кандидат-министрите на Има Такъв Народ виждаме човек като Любомир Дацов, който постоянно се отличавал с рационален баланс сред новаторски хрумвания и управнически натурализъм. Но след присъединяване си в държавните квоти на Национална движение „Симеон Втори" Дацов мина дълъг на практика и експертен път и явно е съумял да го осмисли съществено, запазвайки професионалните и политическите си правила.
Следователно,
същинският аршин не е какво написа в автобиографията,
а по какъв начин триумфите на хартия се съотнасят с действителните на практика достижения и способността да се приспособяват те към спецификата на държавното ръководство и служенето на обществото.
Тъй като стана дума за „ листата на Слави ”, няма по какъв начин да пренебрегнем изложената нагоре логичност. Нека се абстрахираме от „ анти-политическия ” метод на неговото обявяване, който за малко да взриви опциите за обикновен разговор сред евентуалните сътрудници в едно бъдещо ръководство. В нашия подтекст този лист се набива на очи с това, че е формиран и показан, с цел да впечатли с екстрите в биографиите и на тази основа да се хареса (в България и навън). Но като изключим трима души с някакъв опит в общественото ръководство, останалите до момента не са имали никакъв досег до управлението на страната и обвързваните с него компликации. Няма достоверни причини, че биха се справили с такова предизвикателство, и то на най-отговорните позиции. Сравнението с „ калинките ” на Борисов е показателно, само че не дава сходни гаранции.
Преодоляването на простотията и незнанието,
едни от най-противните белези на държавно-политическия хайлайф през последните 10 години, не може да се случи на хартия, тъй като вземат решения и ръководят хората, а не описите. Ограничаването на критериите за асортимент до ефектни сиви-та може да има двоен отрицателен резултат – освен да подкопае успеваемостта на едно бъдещо държавно управление и да излъже публичните очаквания. за смяна, само че и да опропасти перспективни младежи, които другояче биха могли да имат положително професионално и личностно бъдеще. Да не приказваме за насаждането на отрицателни настройки към българите зад граница, които би трябвало да се стремим да притеглим към решаването на проблемите на нашето общество. Но постовете и властовите привилегии надали са оптималният тласък за най-хубавите от тях.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ